Какви са според Вас доводите "за" и "против" и каква е чисто медицинската позиция по въпроса?

Това е един много сложен въпрос, който не е разрешен от древността и продължава да се дискутира и днес. Той представлява интерес както за медицинските среди, така и за политическите. Хората продължават да търсят истината, всеки според своите представи за етичните норми в тази област. Има различни становища в медицинската общност. Аз съм срещала мнения както за, така и против евтаназията, независимо дали говорим за нея като пасивна или активна. Мисля, че е въпрос на вътрешно убеждение.

В пленарната зала още текат обсъжданията относно новия Закон за здравето. Още на първо четене обаче бе приета клаузата за забраната на евтаназията. Беше ли това решение прибързано?

За щастие, понеже аз лично съм против евтаназията, те прецениха правилно нещата. Струва ми, че нашия парламент не винаги взима верните решения и не винаги е толкова категоричен. Този път обаче те застанаха на вярната страна.

Но защо въпросът не беше поставен на обществен дебат пред медицински и духовни лица?

Обикновено тези неща в демократичните страни се решават с референдум или с широк кръг от обсъждания и законът се гласува след проверка на общественото мнение. Аз мисля обаче, че ние, българите, все още не сме готови да вземем това решение по този начин.

Вие работите с терминално болни. Но ако Ваш много близък човек е в подобна ситуация, изпитва нетърпими болки и иска да ги прекрати, какво ще му кажете и ще бъде ли Вашата позиция по-различна тогава?

Не може да бъде различна. Моята позиция се базира на едно много дълбоко убеждение, което за мен е безспорната истина. Понеже не можем да направим нищо, за да доведем до съществувание едно човешко същество, по същия начин не можем и да отнемем живот. Бог е този, който дава живот, Той е и този, който го прекратява в момент, в който трябва.

Това е преобладаващият и най-силен довод против евтаназията –  че тя е пряка намеса в сфера, която е приоритет единствено на Бога. Ако обаче някой не вярва в Бога, как бихте го убедили, че това е най-доброто за него, и че не се нарушава правото му на личен избор?

Аз съм слушала какви ли не определения за евтаназията, включително и че не е християнско да оставим един човек да страда. Няма значение обаче какъв епитет ще сложим, какво прилагателно ще изберем, както и да я наричаме, евтаназията е убийство. Мисля, че с това се изчерпват нещата. Това е моят аргумент – на въпроса “Би ли убил?” всяко нормално човешко същество, без социопатни отклонения, би трябвало да каже “не”. Оттук нататък следва, че не би трябвало да прилага и евтаназия.

В такъв случай какъв проблем е евтаназията – чисто социален, медицински или духовен?

За евтаназията не бих могла да кажа, че е само социален, само медицински, или само духовен проблем, защото човек е единство от много съвкупности. Тялото не може да бъде разделено от душата, то представлява едно цяло. Ние сме създадени да се вграждаме в обществото, да контактуваме със себеподобните си, не можем да се разделим от социалната среда. Този проблем е нещо много по-голямо.

 Абортът и самоубийството форми на евтаназия ли са?

 Абортът е своего рода убийство. Щом има живот и причинена смърт като резултат от действие, значи е убийство. Самоубийството е абсолютно същото. Животът не принадлежи на човека, той е дар от Бога, никой няма право да посяга на него. Това са различни аспекти.

Има ли опити за постигане на единна позиция сред медицинската общност в България или всеки е оставен на личния си избор да избира?

Досега не са правени такива опити. Приема се гласуваното от парламента, макар да има разногласия между колегите ми. Всеки от тях има някакъв личен опит, на който базира своето мнение. Понякога този опит води в различни посоки, ако човек не е дълбоко убеден, ако няма в себе си безусловната истина, която според мен не може да бъде променена.

Имате ли пациенти, които силно да желаят да умрат или можем по-скоро да кажем, че са се вкопчили във живота, както съм чувал други Ваши колеги да се изразяват?

Много е интересно в психологичен аспект. Когато човек наблюдава хората в този период от техния живот, когато тихо гаснат или пък агонизират в болки, вижда, че реакцията им е много различна. Но не съм виждала някой, който да пожелае съзнателно смъртта и да направи нещо в тази насока. Досега в моя опит не съм срещала човек, който да опита да посегне на живота си. Искам също така да кажа, че до края хората таят някаква надежда. Не винаги знам в каква насока е тази надежда, но нея я има.

Като заговорихме за надежда – каква е надеждата, която Вие предлагате на Вашите пациенти?

Не аз я предлагам тази надежда. Аз просто помагам на хората да вярват, че нещата могат да се подобрят за дребните неща. Ако я нямат, душевното им страдание става изключително голямо – те се гневят, отхвърлят болката, което само я прави по-голяма. Хората искат да пренасочват нещата, да ги рационализират, което винаги се оказва временно, после идва по-голямата болка и агресията.

Имате ли нещо, което бихте искали да добавите?

Не мисля, че тази тема може да се изчерпи толкова лесно. Всеки човек е отделна личност, отделен случай, трябва да се разглежда сам за себе си, но когато хората отказват да говорят за края, става много трудно. Сред лекарите е тема табу да се говори за смъртта, понеже те са призвани да работят за живота. Проблемът е, че дори духовните лица трудно заговарят за смъртта. А няма човек, който в един или друг момент да не си задава тези въпроси – защо съм тук, къде отивам след смъртта и така нататък. А това е може би най-важната тема. Преди време хората са приемали смъртта по-естествено, като част от живота, като преход. Сега рационализират всичко и идва страхът от отвъдното. Предпазвайки се от болката, правейки опити да отдалечим смъртта от нас, ние отричаме пред себе си нейната реалност. А това само увеличава страха, когато се сблъскаме с нея. Мисля, че по-добре е да започнем да говорим за живота след смъртта – тогава всичко ще си дойде на мястото.