Във филма "Страстите Христови" има много неща – битка, любов, героизъм, избор, чудеса, подлост, хепиенд. Единственото, което вероятно липсва, е забавление. Човек не може просто да убие два часа с този филм. Става въпрос за един от онези филми, след които за известно време хората предпочитат да не говорят много.

На първо място идва насилието. За разлика от масата безсмислени екшъни обаче тук не става дума за насилие, което възпява физическата сила и лъха на самотен героизъм. Лошите остават живи, а добрият умира. Христос не лети във въздуха, не демонстрира бойни умения, единствено готовност доброволно да мине през униженията и страданието.  Липсва усещането за справедливо възмездие, с което ни оставят повечето холивудски продукции. Насилието показва основно едно – колко ниско са паднали онези, които екзекутират Христос. Ненормалният смях на римските войници напомня лудница и предизвиква отвращение. И човек не може да не се запита: “тези, които държат бичовете, хора... като мен ли са?”

Но "Страстите Христови" е не само филм за насилие и в това се състои неговото въздействие и притегателна сила. Докато Христос бива съден, бит и разпънат на кръст, всеки от героите си спомня по нещо от неговия живот. Майка му си спомня как се е грижила за него като малко дете. Спомня си също неговите умения като дърводелец и дори неговите шеги и закачки. Мария Магдалена си спомня как допълзява до него в праха, смазана от вината и безпътицата в живота си и как той я изправя на крака. Йоан си спомня миговете от тайната вечеря. Лека полека осъзнаваме, че войниците не смазват от бой едно пасивно парче месо. Този, който носи кръста, е способен да въздейства на околните по един доста особен начин. И той продължава да упражнява това магнетично въздействие, дори и след като е целият покрит в кръв и кал, както установява Симон киринеецът – случайният минувач, който войниците хващат да носи кръста на Исус до Голгота. Този, които предстои да бъде разпънат, е човек, но като че ли и много повече от човек.

Докато войниците бичуват Христос, майка му си задава въпроса “докога ще търпиш това, кога ще го спреш?” Тя очевидно вярва, че синът й има силата и способността да прекрати този съдебен фарс. Но Христос не го прави, нито Бог се намесва по някакъв начин. Едва когато Христос умира, за миг ни е позволено да погледнем на събитието “през очите на Бога”. Това, което се вижда, е как една сълза пада от небето и се разбива до кръста. След това земята се разтриса и храмът е разделен на две. Явно Бог изпитва мъка и гняв... и любов.

И накрая идва надеждата. Невидима ръка премества камъка на гробницата, където е положено тялото на  Христос. Светлината се плъзга по стените, докато огрее завития труп. Зрителят вижда само как тялото изчезва и завивките падат. Христос се изправя и тръгва към отворения вход на пещерата. Следите от побоя са изчезнали, но дупките от гвоздеите все още се виждат по ръцете му.

"Страстите Христови" завършва с нестандартен хепиенд. Лошите не биват избити, нито тяхното насилие – наказано. Христос смачква главата на змията в началото на филма и оставя безсилно ревящия дявол на дъното на ада след възкресението си. Той побеждава не като носи, а като приема смърт. Филмът започва с цитат от книгата на пророк Исая: “той беше наранен поради нашите грехове”. От самото начало зрителят е поканен да се идентифицира с това, което се случва, без значение към каква епоха, раса или прослойка принадлежи. Римляните и юдеите, управниците и войниците, свещениците и миряните, които участват в екзекуцията, са представители на цялото човечеството. Вероятно затова и Мел Гибсън е избрал многозначително да се появи на екрана единствено като ръката, която забива гвоздея в ръката на Христос. Ние сме поканени да видим собственото си зло (било то голямо, или малко) като част от причината за смъртта на Христос. А неговата смърт и възкресение – като надеждата за нов живот, която е валидна и за нас самите.             Перспектива-БГ