Денис Хаак, сп.Critique

В месеците преди официалната премиера на филма Мел Гибсън организира ред специални прожекции. По този начин той искаше да получи обратна информация, преди да нанесе окончателните промени, както и да отговори на масираните критики в медиите за видения от някои антисемитизъм в продукцията и за липсата на историческа достоверност. Прожекцията, на която аз бях поканен, в Дома на изкуствата на Чарли и Анди Пийкок в Нашвил, беше предимно за евангелски християни от сферата на изкуствата.

Филмът започва с образа на Христос, който се моли в агония, докато учениците му спят, и разглежда след това последните дванадесет часа от живота му – ареста, делото, мъченията, разпятието и погребението. Насилието, изобразено в Страсти Христови беше почти непоносимо за гледане. Гледал съм през живота си доста филми, изпълнени с насилие, и вярвам, че е необходимо понякога хората на изкуството да показват насилието така, че да се чувстваме зле. Всъщност, болката и смъртта трябва да ни карат да се чувстваме зле в нашия тъжен свят. Обезличените филми, в които лошия просто пада и умира, след като е прострелян, може да са приятни за гледане, но онези, които търсят истината, няма да се задоволят просто с това. Насилието и смъртта представляват огромен ужас и ужасът е единствената подходяща реакция към тях.

Страсти Христови е труден за гледане не защото е филм за смъртта на Исус Христос, а заради начина, по който Гибсън е избрал да я изобрази. Съществуват кинематографични техники да се постигне някакво ниво на реализъм, но да се смекчи ужаса. Камерата може да покаже друг обект, докато бият героя, както е в Слава, когато пребиват Дензъл Уошингтън, но ние не виждаме самия бой, а лицата на гледащите, които изразяват ужас. Или сцената може да прекъсне и да се върнем по-късно, така че да видим само началото и края на налагането с камшик. В Страсти Христови обаче Гибсън иска ние да гледаме, като че сме там, и да изпитаме пълния ужас на онова, което е преживял Христос. Римските войници удрят, удрят, удрят и после удрят още. Разпятието е предадено с подтискащ детайл. Няма да мога вече да спомена смъртта на моя Господ, без да трепна вътре в себе си. Нито ще мога да участвам в Светото причастие и да взема хляба и виното на тайнството, без да си спомня за цената на моето изкупление.

  Диалогът във филма е на езиците от първи век – арамейски, еврейски и латински – което дава усещането за историческа автентичност. Сценарият е така написан, че да представи и богословско тълкувание на изобразяваните сцени. Когато например Христос е приковаван на кръста, филмът ни връща към сцената, когато Христос взема хляба, разчупва го и го дава на учениците си с думите: “Това е моето тяло.” Няколкото неописани в евангелията сцени не намаляват от стойността на благовестието, а напротив – само я подчертават. Филмът не е просто прочитане на разказа от Библията, а изключително умно и творчески замислен кинематографичен прочит на самата история.

Моята реакция като християнин на Страсти Христови е преди всичко поклонение. Надявам се църквите да помислят да организират масови прожекции на филма и да съберат всички след това за евхаристията. Аз лично със сигурност след края на филма исках това много повече, отколкото да говоря за него.

Втората ми реакция беше да питам моите приятели атеисти какво мислят за филма. Техните отговори сигурно ще бъдат доста различни, но очаквам с нетърпение дискусията. Предполагам, че много хора ще се запитат защо християните обръщат такова голямо внимание на кръста и е хубаво да си дадем един смислен отговор на този въпрос, който да бъде задоволителен и разбираем за нашето плуралистично общество. Надявам се също да се появят и други качествени филми, които да представят своята позиция в този диалог.

Третата ми реакция е към обвиненията в антисемитизъм. Тук е мястото да кажа, че ние вярваме, че всички заедно сме виновни за смъртта на Христос. Този факт е ясно изобразен от Мел Гибсън в Страсти Христови, но по начин, който невнимателните зрители могат да пропуснат да видят. Самият Гибсън не се появява във филма, освен веднъж. Когато Христос бива прикован за кръста, неговите ръце вдигат чука и удрят пирона. “Ръката на Мел Гибсън забива пирона в ръката на Исус – пише на уебсайта на филма, – което символично представя факта, че той преди всички се чувства лично отговорен за смъртта на Христос.

След една друга такава предварителна прожекция, един християнин казал на друг евреин до себе си, че ако можеше, с удоволствие би разстрелял всички, отнесли се с Исус по този жесток начин. “И не мога да го виня за тази реакция” – ми каза въпросният евреин по късно. Но тъй като този човек е мой брат-християнин, бих искал тук да му отговоря. И отговорът ми е прост, но категоричен: Христос прости на онези, които го разпнаха, затова твоето желание е зло, да говориш за това пред други е непростимо, а неспособността ти да се идентифицираш с грешното човечество ме кара да се запитам дали въобще си разбрал благодатта. През последните 2000 години евреите непрестанно са преследвани от християните и заклеймявани като “убийците на Христос”. Трябва сега да използваме тази възможност, за да се покаем и да обещаем: Никога повече!

Страсти Христови започва с черен екран, на който четем думите на пророк Исайя, записани стотици години преди Христос: “Той биде наранен поради нашите прегрешения, бит бе поради нашите беззакония. И в Неговите рани ние се изцелихме” (Исая 53:5). Един от първите въпроси, зададени на Гибсън, е бил защо е направил този филм. Неговият отговор: “Израснах в религиозна атмосфера, в католически дом. Но бях дивак и станах чудовище. Когато човек стане чудовище, в крайна сметка се оказва дълбоко наранен. Всичко, което мога да кажа е, че заради Неговите рани, моите рани бяха изцелени – и ако ще ми кажете, че говоря старомодно и неактуално, да знаете, че въобще не ми пука какво мислите.”

Филмът ще остане противоречив, защото историята, която той разказва, не е приятна и весела, а кървава и брутална. Кой би предположил, че изкуплението се състои в нещо толкова ужасяващо?