| |
Създаването на Израел
 Излизането от Египет
(Книгата Изход 1-15 глава)
Излизането на Израел от Египет е едно от най-важните събития в Библейската история. Яков и семейството му се заселват в Египет. Изминават около четири века и отношението на египтяните се променя и те заробват Израел. Потисничеството се засилва докато най-накрая Фараон планира масов геноцид (1 гл.). Историята за изхода от Египет започва от този момент. Тя разказва за раждането и чудодейното избавление на Моисей (2 гл.), неговото призвание от Бога да отиде в Египет и да освободи израелския народ (3-4 гл.) и за сблъсъка между Моисей и Фараон (5-11 гл.). Бог нанася върху Египет 10 язви (букв. “удара”), последната от които е смъртта на всички първородни в Египет. В резултат на това Фараон се съгласява да пусне Израил, но след това променя решението си и тръгва да ги преследва. Господ разделя Червеното море и Израил преминава на сухо. Когато Египтяните тръгват да ги преследват морето се връща върху тях и ги издавя. Така Израил е спасен от робството и освободен да започне нов живот в обещаната от Бога земя.
А: Изходът като богословие
В своята богословска същност изходът от Египет представлява битка, която Яхве води със силите на злото, за да даде на своя народ свобода и живот. В това си качество събитието е едновременно акт на осъждение (спрямо Египет) и на спасение (за Израил).
Основният противник на Яхве е Фараонът на Египет. Според египетската религия той е бил божествен и е крепял световния ред (маат), който се изразява в справедливост и истина. Изходът разкрива неговата истинска същност, която е точно противоположна на идеологическите му претенции. Фараонът е олицитворение на злото и разрухата. Той управлява система, която ограбва и подтиска всички, които са в нея. В Новия завет често се използва терминът “светът”, за да бъде описана тази враждебна на Бога система, която се управлява от чужди на Него принципи и ценности. Системата е манипулативна, насилническа и безскрупулна. Тя работи на принципа разделяй и владей (5:14-21). Човешкият живот няма стойност за нея (1:15-22), единствено властта и силата (1:10). Фараон не зачита нито човешкото достойнство (5 гл.), нито собствените си думи и обещания (8:27-32). Най-характерният белег на египетския цар е арогантното му отношение спрямо Бога (5:2). Той е превъзходен пример за мистерията на човешкия грях, който отхвърля властта на своя създател независимо от всички доказателства и обстоятелства. Колкото повече напредват язвите, толкова по-сам остава Фараон. Първо магьосниците му биват победени и накарани да признаят “това е Божий пръст” (8:19). След това слугите му се обръщат против него (10:7). Сърцето на царя остава кораво и упорито, само “силна ръка” може да пречупи това иррационално непокорство и бунт.
Системата изисква нейните поданници да й “робуват” (евр. авад). Това е една от ключовите теми в разказа. Израел работи (авад) на Египет (1:13-14; 5:5, 8, 9, 15, 17). Моисей отива при Фараона с изискването на Яхве “пусни народа ми да ми да ми служи (авад)” (7:16). Така един от основните въпроси е на кого ще служи Израел – дали да робува на фараон или да служи на Яхве? Докато са в Египет израилтяните нямат избор по отношение на този въпрос. Те са роби и служат на по-силния. Техният избор –дали да служат на Яхве или не, идва едва след като бъдат освободени (Ис. Нав. 24:15).
Историята за изхода съдържа откровението за името на Бога – Яхве (понякога неправилно цитирано като Йехова). Значението на името е обяснено на Моисей: “Аз съм, който съм” (3:13-15). По-правилният превод на тази фраза е “Аз ще бъда, който ще бъда”. Делата на Бога показват неговата същност – изходът от Египет показва кой е Бог. Не случайно от този момент нататък в Стария завет често се среща фразата “Аз съм Господ твоя Бог, който те изведе от Египет.” Яхве е Бог, който спасява и съди. Той разрушава злото и насилието и дава свобода на хората, които му принадлежат. Той е верен на обещанията си и нищо не може да му попречи да ги изпълни.
Б: Изходът като история
І. Обзор на историята на Египет
Периодът, който ни интересува във връзка с нашата тема, е от нашествието на хиксосите в Египет през 18 век пр. Хр. до управлението на 19та династия през 13 век. През 18 век Средното царство постепенно запада, централната власт губи контрол върху по-голяма част от територията на страната. Така започва това, което египтолозите наричат “втори междинен период” (ок. 1720-1550).[1] През него властта завземат управници от неегипетски (главно семитски) произход, наричани “хиксоси”, което означава “владетели на чуждите страни”.[2] Подробностите около техния произход и начина, по който завземат властта, остават неясни и спорни. Сигурно е, че контролират северен Египет и столицата им е била Аварис. Много учени приемат, че именно през този период Яков слиза в Египет и Йосиф се издига до положението на везир.[3] Смята се, че при управлението на семити приемането на семейството на Яков и издигането на чужденец като Йосиф до такъв висок пост е по-логично и обяснимо. От друга страна някои подробности от разказа в Битие предполагат, че египетските управници по времето на Йосиф не са принадлежали към същата етническа група, а са имали свои различни обичаи и предразсъдъци (Бит. 43:32; 46:34). Учените, които датират изхода през 15, а не през 13 век смятат, че слизането на Израел в Египет трябва да се изтегли през периода на средното царство, а с хиксосите започва гонението и подтисничеството на Израел, описан в Изход 1 гл. Според тази теория “новият цар, който не познава Йосиф” от 1:8 се отнася до идването на хиксосите на власт.[4]
Времето на Новото царство (1550-1069), когато управляват от 18 до 20 династии е периода на най-голям разцвет на Египет. Империята контролира територия, която в повечето случаи се разпростира от северен Судан до южна Сирия. Яхмос І (1552-1527) прогонва хиксосите и превзема Аварис. Египет възвръща позициите си в Нубия на юг и в Палестина на север. При Тутмос ІІІ (1490-1436) империята достига зенита на силата си. Тутмос ІІІ провежда 17 военни операции в Леванта, достига северна Сирия, навлиза в западната част на Митани и издига стела на бреговете на Ефрат.[5] Ако бъде въприета ранната дата на изхода, то тогава Тутмос ІІІ е фараонът, при който Моисей избягва в Мидиан (Изх. 2 гл.), а неговият наследник Аменхотеп ІІ (1438-1412) – фараонът по времето на изхода.[6] 18та династия управлява Египет до 1310 г. пр. Хр. и столицата през това време остава Тива.
Един от най-известните периоди от египетската история, който има пряко отношение към библеистиката е т. нар. “амарненски период” (1403-1306). Аменхотеп ІV (1364-1347) е известен с със своята религиозна реформа, която “има за цел да замени древното традиционно многобожие с нов култ към единния слънчев бог”[7] (Атон). Фараонът променя името си на Ехнатон, което означава “полезен на Атон”[8] и премества сторицата от Тива в град, който нарича “Ахетатон”, “хоризонта на Атон” (днешна Ел-Амарна, от където идва и названието амарненска епоха). Реформата води до конфликт с тиванското жречество и преследване на поклонението на бог Амон.[9] Ресурсите на храмовете, посветени на други божества са били пренасочени към култа на Атон, а имената на други богове и най-вече на Амон са били изтривани и заменяни с това на Атон.[10]
Смята се, че по времето на Ехнатон Египет отслаба значително и губи позициите си в Азия. Фараонът не обръщал голямо внимание на сиро-палестинските си владения, което дало възможност на хетите и на други групи да установят контрол върху тези територи. Редица мести васали използват слабостта на Египет и отхвърлят властта му, докато други изпращат отчаяни посма с молба за помощ. Според Нот липсата на активни кампании на Египет в региона довежда до отхвърляне на властта на Египет от васалите, чието покорство е било мотивирано главно от непрекъснатото и активно присъствие на египтяните в Ханаан.[11] Амелия Курт се противопоставя на това схващане. Тя посочва че Тир и Библос, градове, които се намират на самите граници на империята и които очевидно са имали много сериозни проблеми с нашественици, всъщност не биват изгубени за Египет. Според нея “липсата на публично оповестени военни действия на Ехнатон в региона...(се дължи на факта), че египетският контрол е бил толкова здрав, че значими военни кампании не са били необходими.”[12] Египетската имперска политика е включвала и депортиране на определени групи хора и заселването им на други места.
В Амарна, столицата на Египет по това време са намерени значимо количество писма, които хвърлят светлина не само върху условията и политиката на Египет, но и върху състоянието на Палестина през 14 век. Голяма част от писмата представляват дипломатическа кореспонденция между Египетския Фараон и царете на градовете държави в Ханаан, които са негови васали. Ако изходът от Египет бъде датиран през 13 век, то те описват състоянието на Палестина преди нахлуването на евреите. Ако изходът е бил през 15 век, то писмата хвърлят светлина върху периода по време или малко след идването на Исус Навин. И в двата случая тяхната значимост за разбирането на библейските събития е изключително голямо.
18та династия отстъпва място на 19та в края на 14 век пр. Хр. Основателят й Рамзес І царува съвсем кратко (1306-1305), но при неговите наследници Сети І (1305-1290) и Рамзес ІІ (1290-1224) Египет отново достига апогея на силата си. Ако изходът бъде датиран през 13 век пр. Хр., то Сети І трябва да е Фараонът, който “не познаваше Йосиф” от Изх. 1:8, а Рамзес ІІ – фараонът по времето на Изхода. Сети и Рамзес възсатовяват в източната делта древната столица на хиксосите Аварис и я наименуват Пер- Рамзез, “домът на Рамзес”. Предполага се, че точно това е градът, в който е използван робският труд на евреите (Изх. 1 гл.). Най-голамият международен конкурет на Египет в началото на 13 век се оказва империята на хетейците, разположена в Мала Азия (днешна Турция). Египет и Хетия водят продължителна война за контрола над Сирия и Палестина. Най-известната битка е сблъсъкът при Кадеш в 5та година на Рамзес ІІ. В Египетските надписи се твърди, че Рамзес излиза победител, но границите на двете държави не се променят значително. В Крайна сметка Египет и Хати сключват мирен договор през 1269 (1258) г., тъй като и двете империи трябва да се справят и с други проблеми. Хетейците започват да губят територията на Митани под нарастващия натиск на Асирия, а Египет бива подложен на атаки от запад.[13] В последващите десетилетия властта и силата на Египет постепенно запада. Със сигурност след времето на Рамзес VІ (1142-1134) Египет загубва контрол над ханаанските територии.
ІІ. Ханаан
Територията на Ханаан не е била политически обединена. Тя е била населена с укрепени градове, които са били под властта на местен цар и са контролирали околната територия и села. Нот описва тези градове като “крепости и хамбари оградени със стени, с безразборна джунгла от малки къщички и тесни алеи между тях и обикновено един по-голям площад точно при градската порта, където е бил концентриран социалният живот. По голяма част от ежедневието на хората е ставало извън стените – на полетата, където през лятото и по време на жетва без съмнение е било обичай и да се преспива.”[14] Градовете са били независими едни от други и през по-голямата част от периода царете им са били васали на Египет. Ханаанските царе са плащали периодично данъци и са били длъжни да оказват военна помощ на Египет при нужда. Градовете са се намирали главно по крайморската равнина на север и юг от Кармил, в долините Езраел и Йордан. Много малка част от тях са били разположени в централната хълмиста част, която е била рядко населена (Сихем, Ерусалим, Витлеем, Ветил [Луз], Кирият-ярим, Хеврон).[15] Някои от най-важните градове известни от амарненския архив са Юрза, Лахис, Гет, Аскалон, Асод, Ерусалим, Гезер, Сихем, Гат-падала, Таанах, Магедон, Рехоб, Пела, Шимон, Анахарат, Акре, Ачшаф, Асор.[16] Освен това в страната са живеели полуномади (наричани от египтяните “шазу”), които са пътували със стадата си през летния сезон в полупустинните степи в търсене на паша. Египтяните контролират страната както чрез васалните си царе, така и чрез военни и административни центрове, рзположени на стратегически места. Най важните от тях са Газа, където е пребивавал главният управител на Ханаан, Яфа, Бет-шан, Сумур и Кумиди. В тях се е помещавала египетската администрация и малки военни гарнизони. Изглежда по принципа “разделяй и владей” Египет е използвал местните вражди, за да държи под контрол васалите си.[17]
През по-голямата част от разглеждания период Ханаан се намира под влиянието или властта на Египет. Амелия Курт разграничава четири периода на Египетския контрол в Палестина. Първият е по времето на Яхмос І и неговите наследници (1552-1469), който се характеризира с агресивни, разрушителни кампании. Вторият е по времето на Тутмос ІІІ – Тутмос ІV (1469-1403), когато е наложен египесткия контрол и администрация в региона. Ако се приеме ранната дата на изхода това би трябвало да е периода, когато Израел излиза от Египет и прекарва в пустинята. По време на тази втора фаза на установяване на египетски контрол редица градове са унищожени, а населението в хълмистите и южните райони рязко намалява. Важни градски центрове като Лахис, Асод, Гезер, Мегидо, Бет-шан и Асор през този период продължават да съществуват.[19]
Третият период на египетски контрол над Палестина според Курт е амарненската епоха. Тя смята, че по това време властта на империята е била твърдо установена (1403-1305), но мнозина учени виждат в тази епоха упадък и намаляване на египетското влияние (вж. по-горе). Местните градове държави се намират в постоянна конкуренция и междуособични борби. В амарненските писма, които са достигнали до нас те взаимно се обвиняват в предателство и измяна и молят Фараон за помощ един срещу друг. Царят на Сихем Лабая например явно е правил опити да разшири територията си на север и югозапад докато не е бил спрян от обединените сили ня няколко ханаански града.[20] Писмата описват и силният натиск, който оказват върху градовете група хора, наречени хабиру. Тези хора се споменават в различни документи от ДБИ от различни периоди. Повечето учени смятат, че става въпрос за социална група от хора, която се е намирала в периферията на обществото. Тези хора са били без гражданство и препитание. Някои са предлагали услугите си като наемни войници, други са се препитавали с разбойничество. Хабиру се срещат в текстове от Мала Азия, Мари, Нузи и Вавилон. В Египет те се срещат за първи път по времето на Аменхотеп (15 век) и се споменават като наемни работници по времето на Рамзес ІІ (13 век).[21] Явно е, че ако датираме изхода от Египет през 13 век, то хабиру, които тормозят ханаанските царе през 14 век нямат връзка със събитията около завладяването на Палестина от израилтяните. Ако обаче изходът е през 15 век, то евреите и хабиру се оказват в Палестина горе долу по едно и също време и тогава възниква въпросът за връзката между тях.
Възможно е двата термина (хабиру и иври) да са свързани по някакъв начин, въпреки, че е ясно, че те в никакъв случай не са напълно идентични.Някои отричат връзка между двете групи, тъй като имената на царете, известни ни от писмата са различни от тези, споменати в Исус Навин (напр. царете на Ерусалим, Лаис и Гезер в Ис. Нав. 10:3, 33).[22] Според Мартин Нот “няма никакво съмнение, че (хабиру) е думата, която в Стария завет се среща като евреи”, но това не означава че има някаква връзка между израилтяните и хабиру от амарненските писма, тъй като за амарненскиет хабиру не се споменава да са дошли от пустинята или да са дошли наскоро.[23] Ууд предлага два възможни подхода към проблема – 1) хабиру са евреите или 2) евреите предхождат хабиру.[24] Възможно е ханаанците да описват в писмата си до Фараон нахлуващите евреи, като използват презрително съществуващия термин хабиру, тъй като нашествениците са хора без родина, които нападат техните земи. Евреите не са единствените хабиру в Палестина по това време. В този случай ситуацията, която писмата описват е няколко години след кампаниите на Исус Навин. В подкрепа на това становище Ууд посочва, че амарненските писма от южна Палестина са писани само от градове, които са превзети по-късно от Израел – Магедон, Гезер, Аскалон, Акко, но не и от градове, които са превзети по-рано като Ерихон, , Ветил, Гаваон и Хеврон. Фактът, че имената на царете от Исус Навин и амарненските писма са разминават е лесно обясним, ако предположим, че писмата идват от периода след началното нашествие в Ханаан, когато Израел се установява в централната хълмиста част.
Второто възможно обяснение, е че кампаниите на Исус навин са завършили до времето на появата на хабиру. Клайн приема, че голяма група хабиру се установява в северната част на Палестина. По-късно техните сили укрепват и те влизат в кантакт с Изарел и го поробват за известно време. Клайн отъждествява с първото подтсничество на Израел от месопотамския цар Хусанрисатаима (Съд. 3:8-10).[25]
Четвъртият период на египетско влияние (1305-1134) е по времето на 19та династия, когато в следствие на хетейската заплаха Египет засилва контрола си над Ханаан. Сети І, Рамзес ІІ и Мернепта провеждат редица кампании в южен Ханаан и установяват крепости и гувернаторски резиденции. Според археологически данни египетския военен контрол се усилва значително през този период и положението остава такова до царуването на Рамзес VІ (1144-1136). Според Курт “защо и как египтяните загубват контрол над ханаан не е ясно. Всичко, което може да бъде казано, е че няма свидетелства за египетско присъствие след царуването на Рамзес VІ.”[26] От 14 до 13 век броят на градовете държави в Ханаан се удвоява.[27]
Редица фактори подпомагат завладяването на Ханаан от израелтяните. Икономическата експлоатация на страната от египтяните, чието управление е било корумпирано и не се е отличавало с грижа за развитие на региона, води до западането на Ханаан. За това допринасят нашествията на полуномадски групи, както и разделението и враждите между независимите ханаански градове държави.
ІІІ. Дата на изхода
В научната литература датата на изхода от Египет все още е спорен и неизяснен въпрос. Египтологията ни дава най-сигурния отправен факт, който се въприема от всички учени – стелата на Мернепта. Стелата представлява надпис, отбелязващ военната кампания на фараона Мернепта в Палестина. Стелата датира от 1209 г. пр. Хр. и описва победите на Мернепта над различни племена и групи в Палестина. Израел е споменат измежду победените племена и това е първото споменаване на този народ в извънбиблейски източници. Това означава, че през 1209 г. Израел вече е бил в Палестина и ни дава абсолютната долна граница на изхода от Египет. Мнозинството учени смятят, че събитията, описани в Изход са се случили не много преди това - през 13 век пр. Хр.
Основното доказателство за тази теория е Изход 1:11, където се казва, че по време на робството си в Египет израилтяните построяват Египетските градове Питом и Рамзес. Учените са съгласни, че това са градове в делтата на Нил, построени от 19та династия и най-вече от Рамзес ІІ, в края на 14 и началото на 13 век. В такъв случай Сети І (1309-1290) е Фараонът, които започва строителството на градовете в делтата (и подтисничеството описано в Изход 1 гл.), а Рамзес ІІ (1290-1224) е Фараонът, по време на когото Израел излиза от Египет. Ако през 1209 г. Израел вече е бил в Палестина, то ако оставим достатъчно врече за 40годишното скитане из пустинята изходът от Египет трябва да е станал между 1290 и 1250 г.[28]
В подкрепа на тази реконструкция се сочат и някои други данни от археологията. Археологическите разкопки показват, че през втората половина на 13 век някои градове в Палестина (Лахиш, Ветил, Асор и пр.) са били превзети, разрушени и след това населени от хора със забележимо по-ниска материална култура. Въпреки че няма абсолютно сигурни индикации за идентичността на тези нови нашественици мнозина учени вярват, че това са били евреите, които през 13 век завладяват Палестина и се заселват там. Разказът от Исус Навин обаче не предполага масово разрушаване на градове. От текста става ясно, че с изключение на някои градове като Ерихон, Гай и Асор, останалите градове биват превзети и използвани, а не изгорени. Това поставя въпроса доколко археологическите данни за разрушения през 13век имат изобщо нещо общо с изхода и завладяването на Ханаан.
Нелсън Глуек при своите разкопки в Трансйордан заключава, че районът не е бил населен в продъжение на няколко века. Следи от уседнало население се появяват едва през 13 век. Тъй като в Чис. 20:14-21 се споменава, че при преминаването си през тези места Израел се сблъсква с Едом и Моав, които явно са установени вече в тези райони, то трябва да заключим, че събитията са станали през 13 век (или разказът в Числа е измислен). Дж. Дейвис обаче отбелязва, че последващи разкопки в тази област са модифицирали заключението, до което достига Глуек. От нови открития изглежда, че в тези райони все пак е съществувало уседнало население, въпреки че е било силно намаляло.[29] Мацар отбелязва, че в противовес на заключенията на Глуек последващи разкопки са установили, че в повечето плодородни райони на трансйордан, включително и по продължение на “царския път”, през средната бронзова епоха са съществували редица градове.[30]
Най-големият проблем в тази хипотеза е изказването в 3 Царе 6:1, че периода от изхода от Египет, до построяването на Соломоновия храм е бил 480 години. Тъй като строежа на храма се датира някъде около 966 / 961 г. пр. Хр., то датата за изхода става 1446 / 1441 г. пр. Хр. В подкрепа на това е и изявлението на Ефтай в Съд. 11:26, че по негово време Израел е бил в Палестина вече 300 години. Ако изходът бъде датиран през 13 век, то не е възможно тази цифра да бъде въприета като исторически достоверна. Периодът на съдиите като цяло в този случай не може да обхваща много повече от два века, тъй като монархията се появява в Израел някъде около 10 век пр. Хр.
Обикновеното разрешение на този проблем е твърдението, че 480 е закръглено число, което съответства на 12 поколения, като всяко се смята по 40 години. Тъй като на практика разликата между две поколения е не повече от 25 години, то цифрата реално е много по-малка. Годините, споменати от Ефтай се разглеждат като историческа грешка. В крайна сметка историческите знания на Ефтай е възможно да не са били толкова задълбочени и не могат да служат за сигурен ориентир.
Тълкуването на 480 години като число, описващо не реално изминал период от време, а дванадесет поколения всяко от по 40 години, не е убедително. Неговото споменаване в 3 Царе и свързването му с 4та и 11та година от царуването на Соломон, създава впечатлението за желание на установяване на точна хронология. Освен това поддържниците на датировката от 13 век приемат това число като закръгляне, но други цифри в текста като буквални. Например Кичън убедено твърди, че периода от 40 години в пустинята трябва да се разбира буквално, въпреки, че в Числа изрично е посочено, че става въпрос за наказването на едно поколение (т. е. ако поколението е средно 25 години, то и престоя в пустинята може да се предположи, че е бил по-кратък).[31]
Родословното дърво в 1 Лет. 6:32-39 изброява 19 поколения между Кора (времето в пустинята) и Хеман (по времето на Давид), т. е. предполага период от поне 450 години между завладяването на Ханаан и установяването на монархията. Това подкрепя предположението, че периодът на съдиите е бил по-дълъг от 200 години и потвърждава достоверността на цифрата 300 години, спомената от Ефтай. Ако завладяването на Ханаан става около 1210 г. пр. Хр., а възцаряването на Давид около 1050 г., то имената от родословието в Летописи трябва да бъдат отхвърлени като недостоверни.[32]
Привържениците на ранната дата изтъкват, че при нея имаме по-добро съответствие между библейските събития и фактите от египетската история. Ако изходът е станал най-късно 1250 г. то това означава, че събитията от 1-3 глава на книгата Изход са се случили в един сравнително кратък период от време. Градовете Рамзес и Питом са били завършени по времето на Фараон Рамзес ІІ, чието царуване започва най-рано 1290 (или 1279 според други учени). Не знаем колко време е отнело построяването на градовете, но със сигурност то не е завършило през първите години от царуването на Фараона, когато освен с друго усилията му са били насочени към справяне с хетейците. След това е необходимо време за започването на втората фаза на гонението – хвърлянето на децата в Нил, за раждането на Моисей. Когато той се връща от Мидиан Моисей е на 80 години.Всички тези мерки предполагат много повече време от периода 1290-1250 г.[33]
Харисън посочва, че стенопис на гробницата на везира на Тутмос ІІІ изобразява роби, които правят тухли от глина край Нил, към която прибавят пясък и слама. На стенописа има надпис, който много напомня сцената от 5 гл. на Изход: “тоягата е в ръката ми, не бъдете мързеливи”.[34]
Що се отнася до най-силния аргумент за 13 век – споменаването на Питом и Рамзес в 1:11, Л. Ууд твърди, че името Рамзес всъщност е съществувало още по времето на хиксосите през 18 век. Бит. 47:11 споменава, че Яков се заселва в “земята на Рамзес”. Основателят на 19та династия Рамзес І (1310-1309) идва от семейство, произхождащо или поне свързано с хиксосите.[35] Фараон Рамзес ІІ построява град Рамзес на мястото на древната столица на хиксосите Аварис. Ууд смята, че още през 18 век Рамзес е било другото име на Аварис, а не ново име въведено през 13 век от 19та династия.[36] Това е интересно предположение, но то не е подкрепено с никакви други доказателства.
Алтернативното обяснение на споменаването на град Рамзес е, че името е анахронизъм в текста. При написването или преписването му древното име на града е било заменено със съвременното име Рамзес, което е било по-известно на читателите.[37] Това обяснение изглежда по-убедително и по-малко проблематично. Споменаването на “земята на Рамзес” в Бит. 47:11, както и на Дан в Бит. 14:14[38] са други подобни примери на осъвременяване на малко известни стари имена на градове.
ІV. Историческа реалност на изхода
Съществуват поне три различни подхода при оценка на историческата достоверност на събитието: приемане на изхода така, както буквално е описан в библейския текст, пълно отричане на историческата достоверност и реконструиране на събитието, като от библейския разказ се “изчистят”елементи, добавени по-късно в процеса на предаване на традицията.
Някои учени смятат, че разказът в Изход няма никаква историческа стойност за реконструиране на ранната история на Израел. Разказите са етиологии, без никакъв интерес към историята. Те са пълни с митологични и символични елементи.[39] Джонсън оценява Изход като литературна творба, която цели да плени въображението, а не като трезва историография. В нея липсва интерес към географските понятия и датите. Фараон не е наименован и не е посочен от коя династия произлиза. Явните противоречия и невероятни елементи са пренебрегнати. Така например само две акушерки обслужват население от 2 милиона души. В петата язва всичкият добитък умира от мор, в шестата обаче има добитък, който страда от възпалителните цирки, в седмата всичкият добитък по полетата е избит, а в десетата са убити първородните на всички, включително на добитъка. При първата язва Моисей превръща всичката вода в кръв, но след това магьосниците също превръщат незнайно от къде появила се вода в кръв. Така Джонсън заключава, че Изход не е основан на някакво конкретно историческо събитие, което се е случило, а по-скоро отразява някакви общи исторически процени (семитите са били роби на Египет векове наред). Смъртта на египетската армия при Червеното море пък е полемично използване на древноизточни митове от страна на Израел. Историята предава религиозна традиция и представлява нещо като изповед на вяра под формата на разказ.[40]
Аргументите в полза на историческата достоверност на събитието са следните.[41] На първо място това не е вида традиция, която даден народ би измислил за себе си. В нея не се говори за геройски битки и победи, а за позорно робство. Освен това редица подробности от историята са достоверни. Така например знаем, че в Египет семити са били използвани като роби в различни периоди от историята. Редица имена на евреи са египетски – Моисей, Хофни, Финеас, Мерари. Имената на двете акушерки, споменати в Изх. 1:15 Шифра и Пуа, са семитски имена от много стар тип. Името на града Рамзес също предполага ранна традиция, тъй като градът е бил известен с това име само до 11 век, а след това е наречен Танис. Фактът че нищо от тези събития не е отразено в египетски източници не е особено голям проблем. Фараоните не са имали навика да записват унизителни събития и поражения, а само славни победи. Най-силния аргумент от всички е огромната важност, която традицията за изхода има във вярата на Израел и Стария завет. Както казва Джон Брайт “толкова древно и загнездило се в съзнанието вярване не може да бъде обяснено по никакъв друг начин, освен с това, че Израел в действителност е избягал от Египет при събития, които са били толкова изумителни, че те за винаги са останали в паметта на народа.”[42]
Според мен най-важният въпрос, който трябва да бъде разгледан е жанра на Изход 1-15. Ако се приеме, че историята е символичен разказ изпъстрен с митологични елементи, който няма никакъв интерес към описване на реални събития, то тогава всички други доказателства стават безсмислени. Безспорно Изход не е учебник по история, а богословско произведение, чиято основна цел е да предаде на слушателите и читателите си откровение за това кой е Яхве и какви са неговите действия в историята. Това обяснява символичното измерение на разказа. Така например името на Фараон не е споменато, защото от определен исторически персонаж, той се превръща в символ и обобщение на злото. Той е Врагът на Яхве, въплъщение на подтисническата система, съвършенна изява на онези сили, които в през цялата история воюват против Божието царство и в края на дните ще действат чрез Антихрист. Богословският интерес обаче не означава липса на исторически интерес. Ако едно произведение се стреми да извлече смисъла на дадено събитие, това не означава, че у него липсва всякаква заинтересованост към действителността на самота събитие. Имаме имената на акушерките (1:15), както и на градовете, които израилтяните са построили (1:11). Маршрутът на израилтяните на излизане от Египет е точно посочен (12:37;13:17-20), както и времето на техния престой в Египет (12:40). Тези данни могат да бъдат отхвърлени или приети, но е ясно, че авторът се стреми да предаде някакво конкретно събитие.
“Противоречията” в разказа едва ли биха могли да бъдат използвани като аргумент срещу историческото намерение на автора. Това, че “всичкия добитък” на египтяните измира от мор (9:6), но по-късно на полето има египетски добитък, заплашен от градушка (9:19) трябва да ни накара да се замислим за начина, по който езикът е използван тук. Проблемът идва от разминаването между ориенталската склонност към хипербола със западната обсебеност с прецизност и точност. Явно е, че в текста “всички” в случая означава “голям брой”. Целта на автора е да опише силата на Яхве и разрушителния ефект на язвите, а не да се занимава с аритметика. Подобно явление имаме в Исус Навин 11:23, където се казва, че Исус превзема “цялата земя”, докато Съдии 1 гл. ни показва, колко много територии остават незавладяни след смъртта му. Каквато и дата да приемем за изхода ясно е, че Израел излиза от Египет и навлиза в Ханаан по времето на Новото царство. Това е периода на египетската империя, през който Египет е световна сила и контролира голяма част от тогавашния свят. Язвите и поражението при Червеното море не променят тязи ситуация. И след ударите, които Яхве нанася на Египет, империята продължава да съществува. Така историята е важен указател за това как трябва да тълкуваме язвите, описани в Изход. Тяхната цел не е била унищожаването на империята и въпреки тяхната всеобхватност те не са съсипали икономиката и военната й мощ. Това още веднъж подчертава ролята, която хиперболата играе в тези глави.
Традиционно ученте са много по-склонни да виждат някакво историческо събитие в ядрото на историята за изхода, което в последствие е било украсено. Според Хаят основната линия на събитията, описани в Изход, е достоверна. Язвите са естествени природни бедствия, които са били преувеличени в последствие. В резултат на епидемия е починал престолонаследникът и малка група от семитски роби е използвал създалата се ситуация и е избягала от Египет. При преминването на едно от езерата евреите биват застигнати от египетска войска. Кобинация от природни фактори (източен вярът и пр.) създава условия, при които египетските колесници засядат в калта и евреите побеждават (в битка) египтяните.[43] Херман смята, че събитията от Изх. 14 гл. са се случили при езерото Сирбониус на пътя между Египет и Ханаан. Според древните автори езерото е било много опасно, тъй като южните ветрове са нанасяли пясък така, че да скрият част от водата и да направят разликата между езерото и брега трудно различима. Египтяните се издавят в езерото при преследването на избягалите роби и това дава начало на традицията за разделянето на морето.[44] Общото между тези реконструкции е недоверието, с което те се отнасят към свръхестествените елементи в разказа. Историческите изследвания могат да дадат напълно различен резултат, ако бъдат контролирани от различни философски предпоставки. С други думи ако човек приема съществуването на свръхестествени събития, чудесата, описани в Изход могат да бъдат възприети така, както текстът ни ги представя.
Чавдар Хаджиев
|
