Израел в обещаната земя 

   Разделянето на Израил и Юда            

Разделението на империята на Давид и Соломон е едно от най-важните събития както в политическо, така и в богословско отношение в Стария завет. Събитието се случва през втората половина на 10 век пр. Хр. и е описано в 3 Царе 12 и 2 Лет. 10 гл. След смъртта на Соломон, престолонаследникът Ровоам отива в Сихем, за да бъде потвърден като цар от северните племена. Вероятно преди това Ровоам е бил коронясан за цар на Юда в Ерусалим, или както предполага Нот в древния царски град Хеврон. [1] Книгата Царе не ни казва, че на Соломон се е налагало да бъде отделно коронясван от северните племена. Вероятно причината Ровоам да трябва да премине през такава церемония е била, че сред северните племена са се забелязвали признаци на нелоялност.[2] Срещата с “цялото Израилево общество”, което вероятно е било представлявано от старейшините, показва, че северните племена не са разглеждали възцаряването на сина на Соломон като нещо, което естествено следва от само себе си. Интересно е, че срещата става именно в Сихем, едно от древните северни култови светилища, мястото, където е проведена тържествената церемония от Исус Навин (Ис. Нав. 24 гл.; ср. Съд. 8:30-35), а не в Ерусалим – столицата на империята. Всичко това е индикатор за относителната независимост на северните племена и на разделението, което продължава да съществува, между северната и южната част на досегашното царство. Стих 2 ни казва, че Еровоам също присъства на преговорите и участва в делегацията. За неговото влияние зад завесите можем само да гадаем.

Като условие за продължаване на досегашния съюз, израелтяните искат намаляване на непосилната данъчна тежест и на ангарията, установени от Соломон. Ровоам получава два противоречиви съвета от по-старите и по-младите си съветници, но решава да последва съвета на по-младите и да откаже исканите условия. В резултат на това израелтяните провъзгласяват своята независимост от Давидовата династия. Според 3 Царе 12:16 бунтът е извършен под същият лозунг (“Какъв дял имаме...”) както бунта във 2 Царе 20:1 Използването на една и съща фраза вероятно показва, че в северните племена е имало доста голямо недоволство спрямо Давидовата династия. 

Така книгата Царе разглежда разделението на царството на две различни плоскости - духовни причини: грехът на Соломон, който бива наказан от Яхве с откъсването на северните племена от династията му, и политически и социални причини: недоволството на северните племена причинено от данъците и ангарията. Възможно е привилегированото положение на Юда спрямо северните племена, също да е изиграло някаква роля за натрупаното напрежение. Яхве изпълнява волята си чрез естествените социални процеси. В историята за преговорите срещаме за втори път един мотив, който вероятно е свързан с литературата на мъдростта. Подобно на Авесалом (2 Царе 17), Ровоам също получава два противоположни съвета и читателят знае, че единият би довел до успех, а другият – до провал. При бунта на Авесалом “Господ беше решил да осуети добрия съвет на Ахитофел, за да нанесе зло на Авесалом” (2 Царе 17:14) и затова той се вслушва в противоположния съвет, който в крайна сметка води до гибелта му. Ровоам също отхвърля мъдрия съвет на старейшините си, за да се изпълни пророческото слово, което Яхве вече е изговорил, чрез Ахия (3 Царе 11:30-36). По-късно цар Ахав също получава две противоположни пророчества, едното от които би го спасило, а другото – отвело на смърт (3 Царе 22:1-40) и отново по волята на Господа приема лъжливото пророчество и намира смъртта си в битката при Рамот-Галаад. Този често срещан мотив в книгата Царе подчертава суверенитета и мъдростта на Яхве при управлението на историята и ръководенето на своя народ. Той е суверен както в политическите процеси така дори и в свободния човешки избор, т. е. в области, където неговото действие е напълно неразличимо за “невъоръженото” човешко око.

След провъзгласяването на независимостта на северните племена, Ровоам демонстрира колко е незрял и неопитен, като изпраща за преговори Адорам - министърът, който е отговарял за принудителния труд, най- проблемната и деликатна област, която всъщност предизвиква бунта. Това действие води до ескалация на напрежението – Адорам е убит с камъни, а Ровоам се налага да бяга в Ерусалим. Там той организира военно нападение над бунтовните племена, което обаче е възпряно от пророк Семая (3 Царе 12:21-24). Каква е причината за това оттегляне е трудно да се каже. Андерсон го отдава на заплахата от Египет, която според него е заставила Юда да концентрира усилията си в укрепване на защитата си срещу нападение от юг[3], а Милър и Хейс предполагат, че Ровоам е осъзнал, че дори собствените му територии на юг не са напълно под негов контрол и е рисковано да води война в този момент.[4] Така или иначе според 14:30 “между Ровоам и Еровоам имаше постоянна война”, което вероятно описва напрежение по границата, продължило няколко десетилетия.

С разделянето на племената се разпада и империята. Едом остава васално княжество на Юда, а Моав – на Израел още известно време. Дамаск напълно установява своята независимост. Според Нот Амон вероятно също се откъсва, въпреки че преките доказателства за неговата независимост идват около 75 години по-късно.[5]

Най-същественото  външнополитическо събитие от този период е нашествието на египетския фараон Шишак/Шешонк (945-924 г.) в Палестина. Под негово ръководство Египет започва по-агресивна политика спрямо своите североизточни съседи. Според 3 Царе 11 гл. Шишак дава подслон на Еровоам от Израел и Хадад от Едом, които представляват заплаха за властта на Соломон. В петата година на Ровоам Шишак напада Палестина (3 Царе 14:25-28), като побеждава Едом, Филистия, Израел и Юда. Шишак минава през Негев и достига до долината Йезраел.  Той е оставил на стените на храм в град Карнак списък със страните, които е покорил при тази кампания. В Магедон, който е споменат в списъка, дори е открит фрагмент от стела, от времето на кампанията му. От списъка изглежда, че кампанията на Шишак е била насочена повече срещу северното царство, отколкото срещу южното, вероятно защото Ровоам се покорява и плаща данък. Това нашествие няма сериозни последствия в бъдещето. Нот предполага, че вероятно то е било с цел демострация на сила и грабеж.[6]

Възцаряване на Еровоам І

Над Северен Израел се възцарява Еровоам І (927-907/931-913 г.). Според 12:25 той “съгради Сихем”, тоест го реорганизира да функционира като столица, но “след това излезе от там и съгради Фануил”. Фануил се намира на изток от р. Йордан в долината на р. Явок. Историците тълкуват това като временно преместване на столицата на изток от Йордан и го обясняват с някаква заплаха или бедствие. Най-логичната причина е нападението на Египетския Фараон Шишак, въпреки че е възможно преместването да е причинено и от натиск от страна на Юда.[7] Други смятат, че тук става въпрос не за преместване на столицата, а за възстановяване на още едно древно израелско светилище (Бит. 32:22-30), подобно на Ветил и Дан и за установяване на претенциите на Еровоам І над Галаад и трансйордан.[8]

В последствие Еровоам се връща на западната страна на Йордан, но не в Сихем, макар че според Нот Сихем не е бил силно разрушен от египетската инвазия.[9] За нова столица е избран град Терса (14:17). Градът остава столица на северните царе до възкачването на Амрий (15:33; 16:9; 16:18; 17:23), който построява Самария (17:24) – столицата на северното царство до падането му през 722 г. Милър и Хейс смятат, че Терса е била столица от самото начало, а царят е пребивавал в други градове като Сихем и Фануил само временно, за да надзирава строителните дейности.[10]

Религиозната реформа на Еровоам І

Събитието, с което Еровоам І е останал в историята, е неговата религиозна реформа описана в 3 Царе 12:25-33, която в Стария Завет обикновено се нарича “грехът на Еровоам, Наватовия син”. Основният мотив е страхът на Еровоам І, че религиозният статут на Ерусалимския храм може да се окаже повод за нелоялност на неговите поданници и възможност за продължаване и засилване на влиянието на Давидовата династия на север. Реформата има четири основни елемента. На първо място Еровоам установява две древни светилища – Дан и Ветил като царски светилища. Дан е свещено място още от времето на съдиите, въпреки че историята за основаването на храма там (Съдии 17-18 гл.) е изклюително критична към това място. Свещениците, които са служили там обаче, са произхождали директно от Мойсей (Съд. 18:30). Във Ветил светилището също е древен култов център, започнат от Яков, който на това място е имал видение (Бит. 28). Историята в Амос 7:12-13 ни дава информация за статута на Ветил. Това е “царско светилище и царски дворец”, (или по-точно “царско светилище и държавен храм”). С други думи храмът е изпълнявал двойна функция както на личен царски параклис така и на общонационално място за поклонение.

На второ място царят установява есенния празник с един месец по-късно от времето, в което се е празнувал в Юда (8^ми вместо 7^ми месец). От 3-те празника, които рамкират религиозния календар на Израел: Пасха, Седмици и Шатроразпъване, това е бил най-важния празник, защото е съвпадал с края на годината. За новия си култ Еровоам І назначава нелевитско свещеничество (12:31).

Най-същественият елемент от реформите е поставянето на две златни телета в Дан и Ветил като обекти за поклонение. Около два века по-късно Осия говори за “телето на Самария” (Ос. 8:5-6; ср. 10:5-6; 13:2), но вероятно той има предвид телето във Ветил, на което самаряните отиват да се покланят, тъй като няма данни и е малко вероятно подобно изображение да се е намирало и в столицата. РИ добавя в 12:29 думата “идол”, която липсва в еврейския текст и така тълкува двете телета като образи на божества. Това като че ли се потвърждава от думите на царя в ст. 28 “това са боговете ти, Израилю, които те изведоха от египетската земя”.  Много учени обаче смятат, че Еровоам не е въвел поклонение на други богове, а идеята му е била да представи телетата като престол или пиедестал, на който Яхве царува невидим[11]. В древния изток има картини на богове, изобразени върху бикове.[12] Ако това е вярно, то телетата са били създадени като еквивалент и северна алтернатива на ковчега на завета в Ерусалим, който също е бил разглеждан като престол на Яхве. Андерсон смята, че Еровоам се е опитвал да възвърне стара яхвистка северноизраелска традиция, при която Яхве е бил представян седнал на бик и първоначално думите при издигането на телетата са били “Ето твоят Бог, който те изведе”, но в последствие историците на южното царство са сменили фразата в множествено число, за да утежнят греха на царя-отцепник. Форер от друга страна смята, че телетата не са били пиедестал на Бога, а негово изображение.[13] Така или иначе обикновените хора вероятно са възприемали телетата като божествени образи. Обвиненията на Осия също предполагат, че телетата са били възприемани като божества, на които се дължи поклонение: “Художникът го е направил, то не е Бог” (Ос. 8:5).[14] В ханаанската религия бикът е играел важна роля. Ел, главният бог от угаритския пантеон, е изобразяван като бик. Така че телетата на Еровоам, съзнателно или не, са способствали за засилване на ханаанското влияние върху вярата в Яхве и идентифицирането на Яхве с ханаанските божества на плодородието.

Съществува важен, макар и труден за обяснение паралел между тази история и греха на Израел при планината Синай, когато израелтяните под предводителството на Аарон си правят златно теле, докато Моисей е на планината (Изх. 32). Мнозина учени смятат, че историята от Изход не отразява случка от моисеевото време, а е писана след времето на Еровоам І и представлява критика срещу неговите религиозни реформи.[15] На това навежда Изход 32:4, където Аарон казва “тези са боговете ти, Израелю, които те изведоха от египетската земя”. Думите са не просто точно повторение на 3 Царе 12:28, но и съдържат неподходящото “боговете ти”, въпреки, че телето на Аарон е само едно. Други смятат, че 32 глава е интегрална част от историята в книгата и зад нея стои древна традиция (която е възможно да е била използвана за критика по времето на Еровоам).[16] Ако това е така, то Еровоам явно използва древни религиозни инстинкти при своята реформа.

Използването на образа на телето, както и фразата “боговете ти, които те изведоха от египетската земя” свидетелстват за една от най-важните идеи, които заемат централно място в богословието на северен Израел. Изходът от Египет стои в основата на религията на северното царство (ср. Ам. 3:1-2). В Южното царство централно място заемат 2 традиции: завета между Яхве и Давид; и изборът на хълма Сион за обиталище на Яхве. В Северното царство тези традиции не играят почти никаква роля, а са важни изходът от Египет и Мойсеевият завет.

Реформата на Еровоам илюстрира важната роля, която царят е играел в установяването и функционирането на култа. В 12:33 царят изпълнява свещенически функции като принася жертва на олтара. Той назначава свещениците, строи култови места и регулира култа в тях.

Ровоам, цар на Юда

За управлението на Ровоам в Юда не е известно много. Тъй като Ерусалим се намира точно на границата между Юда и Вениамин, Нот предполага, че Ровоам е успял да анексира със сила част от територията на Вениамин, за да предпази столицата си от набезите на Израел. По-късно израилевият цар Ваас превзема и започва да укрепва Рама, която се намира в сърцето на територията на Вениамин (3 Царе 15:17). Аса успява да преустанови тази кампания, като наема Дамаск да нападне Израел от север. Това принуждава Израел да насочи всичките си сили на север. Аса превзема Гива и Масфа и ги укрепява с материалите, използвани от Ваас в Рама. Нот предполага, че така установената граница се запазва, тъй като Гива продължава да бъде северната граница на Юда по времето на Иосия, както фразата “от Гива до Витсавее” (4 Царе 23:8) показва.[17] 

Във 2 Летописи 11:5-9 имаме списък от 15 града, които Ровоам укрепява (изгражда крепостни укрепления). Градовете са стратегически разположени да защитават Юда, тъй като покриват всички важни пътища, водещи към хълмистата юдейска земя от юг, запад и изток.[18] Има няколко различни обяснения за това, какво е било основното предназначение и поводът за укрепяването на тези градове. Някои учени смятат, че градовете представляват защитен пръстен срещу атаката на Египет. Андерсен и Фрийдман предполагат, че Летописи говори за възстановяването на тези градове след нашествието на Шишак, който успява да достигне до Ерусалим и следователно вероятно е преодолял защитата на Юда (ср. 2 Лет. 12:4).[19] М. Селман също смята, че градовете са били свързани с похода на Шишак и поне някои от тях са били изградени преди този поход.[20] Милър и Хейс от друга страна обръщат внимание на факта, че Ровоам “разпръсна всичките си синове във всеки укрепен град по всичките Юдови и Вениаминови земи и им даваше изобилна храна” (2 Лет. 11:23) и предполагат, че това описва усилията на Ровоам да укрепи властта си върху останалите му след бунта територии. Летописецът свързва изграждането на крепости с това, че “така Юда и Вениамин останаха под негова власт” (2 Лет 11:12).[21] 

Така империята на Давид и Соломон се разделя на две самостоятелни царства. Северното съществува до 722 г., когато е покорено от Асирия, а Южното – до 587 г., когато вавилонците превземат Ерусалим и разрушават храма. Отношенията между двете царства са исторически фон на значителна част от старозаветната литература, а надеждата за обединение на израелтяните се превръща в значим елемент от пророческата надежда за бъдещето на Божия народ.

другите теми от Израел в обещаната земя: 

Периодът на съдиите Саул и създаването на монахрията   Цар Давид    Цар Соломон  Северен Израил през IX в. пр.Хр.   Юда през IX в.пр.Хр   Северен Израил през VIII в. пр.Хр. Юда през VIII в. пр. Хр    Пророк Амос Пророк Осия Пророк Михей Пророк Исая Юда през VII-VI в. пр.Хр. Пророците Наум, Софоний, Авакум  Пророк Еремия.